Скъпи съграждани, Искам да споделя загрижеността си за мъжката класа в страната, в която избрах да живея и да умра. Днес стигнах до заключението, че след 37-те потвърдени обвинения срещу „Доналд Тръмп“ за престъпления, които той определено е извършил; той не заслужава главните букви на името си. Сега нека се върнем към по-важните факти, които трябва да решим заедно. Гавин Нюсъм има нужда да гласувате за неговите 50, оставям на вас да решите дали да изберете неговите 50 или моя нов закон – 38 е по-важно за всички нас. Призовавам ви, ние, да го съдим за прогонването на трудещите се от Америка. Знаете ли защо иска това? Първата му причина е проста. Той е ядосан, защото инструментът му, с който би трябвало да угажда на нежелаещата Мелания, най-вероятно е в тъжна дневна позиция в 6:30 така или иначе. Но като отмъстителен неудачник, той се опитва да накаже хората, чиито деца един ден ще станат американци. Това е манипулация, създадена от него, за да убие два заека с един куршум. Да, той подскача, когато стресира нашите съпрузи или любовници, за да могат да станат импотентни като него. Но в същото време ще има извинението, че по този начин намалява раждаемостта им. Да, със сигурност ще бъде щастлив, ако може да ни накара всички да страдаме като него. Не, той също иска да се говори за него по-дълго след смъртта му. Подозирам, че самият той е инициаторът на последните пикантни снимки на него и тийнейджърката му дъщеря Иванка в скута му. Но не го видях като педофил в тази снимка, а по-скоро като последно напомняне за неговата потентност. Можем ли да го виним, че обича себе си, като расист и дори когато хората го наричат фашист? Предполагам, че му звучи по-добре, отколкото когато половината нация го нарича импотентени или идиот.

Dear fellow citizens, I want to share my concern for the male class in the country I chose to live and die in. Today, I have concluded that after the 37 confirmed charges against 'donald trump' for crimes He definitely committed, he does not deserve the capital letters of his name. Now, let's get back to the more important facts that we need to decide together. Gavin Newsom needs you to vote for his 50, I leave it to you to decide whether to choose his 50, or my new law 38, is more important for all of us. I call on you, we to put him on trial for forcing the working people out of America. Do you know why he wants that? His first reason is simple. He is angry because his instrument with which suppose to pleasuring the unwilling Melania is most likely in the sad daily position at 6:30 anyway. But as a vindictive loser, he tries to punish the people whose children one day would become Americans. It's a manipulation created by him to kill to rabits with single bullet - hopping when he stress out our husbands or lovers so that they could become impotent like him, but at the same time, he will had the excuse, that he reduceing this way their birthrate.Yes, for sure, he will be happy if he could makes all nation to suffers like him. No, he also wants to be talked about longer after he died. I am sure that he, himself, is the initiator of the latest embarrassing pictures of him and his teen daughter, Ivanka, on his lap as a last reminder of his potency. Can we blame him for loving himself, racist even when people called him a fascist? I guess it sounds better to him than when half of the nation calls him impotent or an idiot.

Today is my boy Philip's birthday, and as you can see, even from the sky, tears flowing, he was only 28 when he left us. Днес е рожденият ден на моето момче Филип и както виждате, дори от небето, сълзи се леят, той беше само на 28, когато ни напусна.

To my son Philip I used to see you standing by the truck that killes you But someone called for it, and I sold it. I wish I had it as a tombstone by my side With the unbearable pain your death caused me son. I light a candle and call your name It was almost in the dead of night, When I felt your presence as a whiff or Just as a fragrance of your breath. “I’m here, Mom.” That’s what I wish to hear Instead of that, you touched my shoulder. Before I knew it, you disappeared, but leave This feeling that you badly need me now. I have unfinished business, son, You have to wait a little longer! Because of you, I’ll make a last effort no matter how costly or dificult that will be! I shall be strong this time for your sister Victoria, her children, Zak and Solei, who still need me.

I AM BLESSED AND FEEL WITH GRATITUDE TODAY, SO I WISH GOOD LUCK AND HEALTH TO EVERYBODY I KNOW AND THEIR FAMILIES

If anyone wants to know how I cop with surprises, I want to say, as usual, I took them seriously if needed or ignored them!

Tomorrow will be a holiday, and I feel for the first time incredibly lonely and very sad and even scared. By the way, I felt this way a few years ago at the DMV when I failed my test seven times. I called a girlfriend of mine, and after I sensed how busy she was, I decided to leave my home immediately and be among people. While driving without a specific destination, I realized that I needed to see and talk to only one person. Still, since he was unavailable, I decided to visit my son instead of looking for him. The graveyard was almost empty at 3:30 PM, so I placed the flowers, spoke briefly with Philip, and then returned home. I felt much better, and I hope never to feel this way again. I will light a candle and will pray for Fanny and Guillermo instead of crying over my lost love. It was precisely what happened when I was alone for so long. 8/31/2025

From Zak to Mom I was going to write you a letter, but you Know what, Mom, I will write you a poem instead. As I sit next to this river, I feel proud to be your son. As I set foot in this foreign land, my fear fades as I am reminded of the courage you have given me. As I fear the act of approaching new people I am reminded of the confidence you taught me. As I see how fragile most families are I feel lucky to have such a strong one You are my hero, the person I want to be like The light that has shown in my darkest hour, But most of all, that you are my mother.

What can I say? Zak is my bright and ambitious grandson He went to Japan by himself and accomplished one of his dreams at the age of nineteen. He spent some quality time in Tokyo and learned more about that country and the life of his childhood friend, whom he visited there. That's how he discovered that the poem allowed people to express their feelings better than with letters.

AM I FORBIDDEN TO LOVE YOU I could see now that back then, you were blessed in a way to be in love, or, more likely, somehow your curiosity was provoked by my directness. With all those thoughts, with trust, I let you into my heart, where our Long-suppressed wishes came out without shame. "Take me to eternity with you! Only there, we could prolong our upcoming irreplaceable moments." was my first strange offer, and I sensed your mistrusted thoughts. "How do you know what will follow? What would happen if I made some unthinkable promise, like we do in front of the icon or altar sometimes?" But I guess it was the same voice, who answered you instead of me:”Don’t worry! You only must remember that even the most exciting beginnings have an end.” I ignored God's warning too, and jumped fearlessly into unknown with you, my love, while jokingly confessing: "Well, I did that already three times without going to any altars!" "What would you expect from me right now? Maybe, lessons in devotion or you are curious about the unlawful life itself I passed?” You surprised me with your fast response, or I did hear what I wanted to happen: "Show me what love mean to you then!" "Let’s set aside if any worries, so I could give you chance to prove to yourself what insatiable lover you could be, but only with me!" After you won me over, we kissed goodbye, and I was overwhelmed by mixed feelings when you disappeared into the frosty morning. But I felt how painlessly you replaced my loneliness with your dedication and love.

Писмо, изпратено от Георги Марков до Любомир Левчев преди 36 години Драги, Любо, Много мислех преди въобще да ти пиша това писмо, защото не храня никакви илюзии, че то може да промени нещо. Зная, че известни неща са отишли толкова далече, че връщането назад е равно на смърт. Зная също, че опитът да направиш равносметка на чужд живот, те поставя в положение на съдия, който се е самоназначил, и че съденето е далеч по-лесен процес от разбирането. Зная, че освен инфлацията на парите, нашето време ни предлага жестока инфлация на думите. Зная каква ще бъде реакцията ти, когато това писмо, записано от монитора, бъде поставено една сутрин на бюрото ти - леко ще потръпнеш, ще ти стане неприятно, ще се изчервиш... и дълго време няма да се решиш да го прочетеш. Зная какъв ще бъде отговорът ти - американското, английското или китайското разузнаване са ми платили да "ударя" по авторитета ти (въпреки че аз няма да ти задам глупавия въпрос: "Кое разузнаване ти е платило, за да бъдеш това, което си?"). И независимо от ясното ми съзнание за безполезността на това писмо, аз мисля, че все пак някой трябваше да го напише, за да ти покаже или окаже вниманието, което заслужаваш. Това писмо не е отправено към един председател на Националния съвет на Отечествения фронт и член на Централния комитет на Българската комунистическа партия. А към един поет, с когото ме свързват дългогодишни спомени. Ако поетът е мъртъв, аз му дължа надгробно слово, ако е жив - дължа му честитка за рождения ден. Вярвам, че в редки моменти на внезапна трезвеност, си спомняш нещо от времето, когато бяхме заедно. Например нашето четене в Ловеч или нашите смешни уроци по италиански, или онези приказни нощи в Боровец край камината и Луис Армстронг, чиято музика ни беше по-близка от цялата партийна идеология, и ако тогава някой се опитваше да ни каже, че той е идеологически диверсант, ти би го ударил. Това беше времето, когато критиците-ветропоказатели не желаеха да споменават името ти, а те поставяха в "и други". Това беше времето, когато ти беше далеч от дяволската стълба на Христо Смирненски. Аз не ще ти припомням други моменти от тези години, когато много неща ни сближаваха и съвсем малко разделяха. Знам, че част от твоята драма е добрата ти памет. Но аз не ще се въздържа да спомена две картини от твоето преображение, на които бях свидетел. Знаменитото гласуване в Съюза на писателите на 12 април 1968 година, когато ти застана на трибуната заекващ, пламнал от срам и неудобство, за да спасяваш кауза, в която дълбоко не вярваше. Трябва да ти е било много тежко да изпълниш поръчението. Съмнявам се дали пребогатото заплащане след това те е компенсирало. И другата картина, когато в края на същата година двамата отидохме на високопоставената вечеря в Боровец, където сякаш посоките ни бяха предопределени. Аз направих много лошо впечатление на нашия високопоставен домакин с невъздържаността си, а ти спечели - с благоразумието си. Тази нощ, в която избраха Никсон срещу Мърфи, аз видях как дяволската стълба се спусна пред тебе и ти без колебание сложи крак на първото стъпало. А дяволът от върха се смееше. После вече не те видях. В мое отсъствие дойде главното ти редакторство на "Литературен фронт", дойдоха стъпало след стъпало, но не стихосбирка след стихосбирка. Критиците се надпреварват да те превъзнасят, вестници и списания са залети от хвалебствия, писани от хора, които не желаеха да те признаят. Хора, които никога нито са те разбирали, нито са имали необходимата интелигентност да отидат отвъд лозунгите в поезията си. Не зная какви са били личните ти мотиви, за да се откажеш от дървото на поета и да се прехвърлиш върху стълбата на кариерата (искам да кажа - асансьора). Може би си смятал, че имаш нужда от простор и че властта ще ти го даде. А може би и ти, като всеки простосмъртен, си решил, че животът се живее веднъж и че е за предпочитане да бъдеш богат кмет, вместо беден поет. Това си е твоя работа. Въпрос на избор. Или на предопределеност. Мъча се да си представя как ли изглеждаш сега. Сигурно си понапълнял, гласът ти е понатежал, но лицето ти си е запазило детските черти. Може би си придобил онзи професионален навик на някои наши ръководители, да гледаш хората, без да ги виждаш, и да ги слушаш, без да ги чуваш. Защото това идва от закона на Стълбата. Не съм сигурен и не зная много неща около тебе. Но има едно-единствено нещо, в което съм сигурен - че ти не си щастлив. Това ясно личи от последните ти стихове и от статиите ти, които по повод и без повод пишеш; това личи от експлозията на гняв и безсилие, на болезнено съзнание и тъпо самодоволство, на бунт и на раболепие. Би ли могъл да си представиш Христо Ботев като верен камериер на Митхад Паша? Преди време ми казаха, че неотдавна си правил опит за самоубийство. Прощавай моята жестока нетактичност да спомена това, но аз искам да бъда напълно обективен и да нарисувам образа ти такъв, какъвто е. Моята позиция и фактът, че мога да казвам точно това, което мисля, без някой да ме цензурира, съветва или коригира, ми дават възможност, която нито един в държавата под твоята стълба няма. Така че ако един ден историята потърси достоверни свидетелски показания, вероятно би се позовала на мен с повече доверие, отколкото на хората около теб. И сега вече стигам до сърцето на твоя конфликт и на нашия конфликт. Въпросът е за вярата. Наистина. И нека ти кажа, че поводът за това писмо не е последната ти поема, а статията ти във вестник "Народна култура" под заглавие "Верую на новия човек". Първото ми впечатление от тази статия е, че ти не си пишеш статиите, а си имаш човек да ги пише, а ти само ги подписваш. И веднага щях да ти дам съвет да го замениш този твой служител с някой, който би имал поне малко уважение към читателите, защото все пак, макар и много рядко, някой прочита тия вестници и тия статии. Бих искал за момент да ти заема моите очи и да те накарам да прочетеш това произведение, бих искал за момент да ти върна твоите очи отпреди десет години, за да почувстваш знака за равенство между поета Любомир Левчев и журналистическия еквивалент на Рачко Пръдлето. Един поет може да вярва в едно или друго, може да приема една вяра и да я отхвърля, да бъде герой или предател, да отстоява или да изменя, да бъде защитник или нападател, да обича или да мрази - все едно какво и колко пъти. Един поет има право да бъде всичко с изключение на едно - няма право да не бъде поет! И въпросът е преди всичко за вярата. И позволи ми да те запитам направо: Наистина ли вярваш в това, което си написал. Защото за съжаление статията си я писал ти. Защото в равната локва от безсмислени думи, която уморен партиен агитатор е излял, използвайки всички умопомрачителни клишета на провинциалните вестници, аз видях капки от собственото ти мастило, думите на луд защитник на отдавна превзета крепост, който, свършил патроните, крещи срещу чуждите войници. Но те не му обръщат внимание. Никой не го взема на сериозно. И това съвсем го влудява. Или да вземем думите ти, че "Солженицин е белогвардейска отрепка". Аз не ще разисквам с теб дали оценката ти за Солженицин е вярна, защото ти знаеш много добре, че той не е нито белогвардеец, нито отрепка. Но онова, което ме порази, беше тази експлозия на омразата ти спрямо човек, който е това, което ти не си и не можеш да бъдеш. Ти не можеш да понесеш съществуването на един честен човек, защото той става еталон на собственото ти безчестие и напълно искрено, дълбоко, ти го мразиш. Той е твоето отрицание. Той не те познава, нито ще те познава, но неговото присъствие на този свят смачква болезненото ти самолюбие и превръща "Чайката", в която се возиш, в твоя катафалка. И ти крещиш думи, които дори последното чираче на Кочетов или остатък от някогашен махленски стражар, не би си позволил. Аз зная, че ти би дал всичко скъпо за теб, за да бъдеш на негово място, за да бъдеш непокорната, гордата съвест на цял един свят. Ах, как би желал да бъдеш на негово място! Затова твоята омраза към него е лична и съвсем глупаво се опитваш да се прикриеш зад брадата на Карл Маркс, като се изкарваш за най-предан защитник на социализма и по този начин караш твоето общество да ти хонорува личната омраза. Между впрочем това е много характерно за хората около теб. Те искат предаността да им се плаща, искат "идеализмът" да им се плаща, искат "героизмът" да им се плаща, искат да им се плаща загдето "вярват", забравяйки простото правило, че един вярващ не е повече вярващ, след като му се плати за вярването. Но тъй като ти не вярваш в нищо, твоето заплащане се предявява по параграф "омраза". Наистина ти си все същият "неверник". Моля те, прочети това, което си писал. Или искаш аз да ти го прочета. Ти говориш, че буржоазията нямала никакъв морал. Бих те посъветвал да попиташ майка си, ако поне вярваш в нея. Далеч съм от мисълта да защитавам буржоазията, но нима ти смяташ, че не си буржоа? Нима думите на Маркс, които цитираш, че буржоазният морал бил покупко-продажба, не важат главно за тебе и за твоето общество, което е прекопирало всички дяволски черти на буржоазни свят, без да запази нравствените задръжки на морала му. Ти знаеш много добре за какво говоря. Ние нямаме друг случай в историята на целия буржоазен свят като този, който ти си забравил да категоризираш в твоето "Верую". Хора, които по заповед се кланят на едного и го смятат за вожд, след което по заповед го оплюват, предават и убиват, след което по заповед го реабилитират и му издигат паметник, след което по заповед го забраняват и след което по заповед изпращат големи венци на гроба му. Знаеш ли къде е улица "Трайчо Костов". Тя е в квартал "Лозенец" и е една много стръмна улица. И затова на мен ми звучат така странно и весело твоите думи, че "буржоазната идеологическа диверсия се стреми да руши нашите морални ценности". Какво каза? Чии морални ценности? Казват, че къртиците край Панагюрище измрели от смях. Но аз пак се връщам на въпроса за вярата. Беше време, когато ти наистина вярваше, беше време, когато ти наистина би се потресъл от статия, която девет години по-късно ще напише твоят двойник, когато твоята вяра не се разхождаше по страниците на нечистоплътни вестници като "Народна култура", а стоеше в кръга на твоята интимност; беше време, когато ти произнасяше думите социализъм и комунизъм със свещенодействието, с което Солженицин днес се прекръства. Беше време, когато вярваше, че всяко голямо обществено преобразование започва с личния пример, че не партията прави комунистите, а комунистите правят партията и че обществото не е уплашено инстинктивно стадо, а хармонична структура от високо съзнаващи личности. Къде отиде всичко това? Къде отиде твоята вяра? И въобще вярваш ли в нещо, тъй като веруюто ти е доказателство за отчаяно бездънно недоверие. Или може би аз преувеличавам, може би просто съм те сбъркал. Може би ти просто като всички други систематично и трудолюбиво си разигравал играта на думи и званието на "поет" да е било само най-ниското стъпало на блестящата ти кариера... Не, това не вярвам. Знаеш, че винаги съм бил фанатичен оптимист. Не защото съм вярвал, а защото съм искал да вярвам. И сега искам да повярвам, че един ден, една най-обикновена сутрин, ти ще се пробудиш, поетът ще се пробуди, ще издържи сътресението на първия действителен контакт със себе си и шокът, който ще последва, ще го накара да скочи от стълбата, за да се върне там, където му е мястото, където никой не ти плаща за вярването, а за невярването си плащаш ти! Твой: Георги Марков