В здрача на килията проклета, пропита от пищящото мълчание
Аз чух гласът на моята съдба, която ме предупреди за времето.
Замислих се за времето изминало, болезнено, горчиво се изсмях.
Не вярвах аз на думите тъй сладостни и взех решение да спра.
“Да спреш и контролираш мислите” кънтеше убедителният глас
и луташе се по стените в плесена, отчаяно се мятах аз.
“Какво предлагаше ми ти самотнико?Да те спася от съвестта ти аз,
а ти да ближеш раните, за да е доволна, таз или онази жена.
Откраднатото време не е бреме, за крехките ми плещи в тоз момент.
С лекота и дързост напоени са думите изречени от мен.
И ще отпуснеш вдигнатите длани, в молитвата за утрешният ден.
Пред друга ти ще сипеш заклинания във вярност, обич - нов рефрен.
Гласът ти чух от глъбините мои, разтърсващи се от любов.
Какво? За мен това е само празно обещание!
Попитах те предизвикателно:” Ще се пребориш ли с новият живот?”
Въпросите натрупваха се бързо, не можех да те питам аз:
“Коя е истината свята? Лекува ли те, твоята лъжа?
Сурово и безвкусно ми се стори, поднесеното с усмивка при това,
кафето черно, по-горчиво от моята и твоята съдба.
Дали от него ми просветна? И се замислих изведнъж:
“Да се спася и да се оттегля, от тоз за мен забравен мъж.”
И хвърлих в очите ти помията на времето, изминало до тук.
Събрах останките, изхвърлих ги, на ме ненужен ми е тоз боклук!
